Anikrush’s Weblog

Откакто разхождам куче се запознах с много интересни хора, които иначе нямаше как да срещна. Хора на различна възраст, с различни професии и интереси се познават (е в повечето случаи знаем имената на кучетата си, не собствените), поздравяват, разговарят, обменят опит. Толкова е приятно денят ти да започне с мил поздрав и усмивка от човек, за който не знаеш нищо. Излизаш сутрин сънен, по задължение с кучето, криво ти е, че се налага да напуснеш топлото легло половин час по-рано, по тъмно. А след разходката се прибираш ободрен, зареден с приятни емоции и готов за новия ден. Гледал си кучетата как играят, разговорил си се с хора, засмял си се на нещо, може и да ти се е наложило да потичаш.

Изобщо в нашето каре блокове има цяла кучешка общност. Знаем по кое време излизат кучетата, с които си играят кучетата ни. Има оформени кучешки компании. Нещо като майките по градинките сме само с повече степени на свобода.

Ако не беше това кучешко общуване нямаше да познавам:

-Жена, която е приемен стопанин на куче, обучавано за водач на слепи хора и е готова да му даде цялата си любов и внимание, и търпение, и да се раздели с него, когато навърши година и два месеца

- Симпатичните стопани на хъскито Дики, с които прекарваме доста време в градината, докато кучетата лудуват

-Ася и сестрата беглец на Дик.

Благодарение на това, че си познаваме кучетата, а и те се познават, една сутрин успяхме да хванем избягалата Трики и докато обмисляхме кой да я прибере за през деня и как да разлепим съобщения, къде се намира, предназначени за стопаните и, Живко се сети как да намери телефона на Ася, която беше виждал в сградата на съседна на неговата фирма, а там работи наша приятелка, която събудихме, и така…

-Полицай, дресиращ служебни кучета, който си е прибрал любимата немска овчарка, след като са я пенсионирали

-Възрастната жена с двете “Фифита” (фифита- много малки на ръст, дългокосмести, женски кучета, държат се на положение и като истински дами не дават на всеки да ги души под опашката)

-Един много приятен чичко с карирана шапка с периферия, разхождащ възрастния дакел със синьо палтенце

-Собственикът на любовника Тори

-Жената с мопса, който сумти и смущава доста по-големите от него кучета

-Едно чаровно елегантно момиче, което разхожда черно куче приличащо на моето (по форма)

…

Хора, прекрасни сте!

Винаги съм се чудила защо хората носят (на гръб) толкова безполезни, тежки вещи на планина. Е естествено има степени на оптимизация. Имам приятели, за които и аз нося ненужен багаж- баница или кекс в кутия. Представяте ли си? Колко от обема на раницата заема тази кутия, а?. Спални чували и палатка. Защо като има хижа? За тях оптимизацията на багажа е развита до наука. Само да спомена че те носят дъвки вместо четки за зъби и паста. Е как защо? Изяждат си храната преди да тръгнат, за да не я носят. Е как защо? Ветровката се навива във формата на салам и се слага в бъбрека (за да не стават грешки това е чантичка за кръста). Взима се осветление -челник, да не си помислите, че ще е някакъв голям фенер. За каквото няма място->не е необходимо.

А сега да разгледаме другата крайност. Виждала съм хора, които си носят:

- хавлия за баня (от големите) на Ком-Емине

-малки стъклени бурканчета с разпределени дози мед с орехи

-алкохол в стъклени бутилки е често срещана перверзия

-плодове (не сушени естествено) с килограми

-натурален сок

-газен фенер със стъкло

.

.

.

И тъй като на всеки се случва да направи грешка, да сглупи нарочно или случайно и да помъкне крайно ненужна вещ си правим класации. За сега за мен на първо място е един приятел, който помъкнал лаптоп, за да сваля снимките от фотоапарата, а забравил кабела. Има подобен случай с ходене на Пирин и един доста тежък фотоапарат без карта и много малка собствена памет. За щастие това беше открито преди да тръгнем и фотоапарата си остана в колата. Иначе се случва някой да си носи флашката. Не, че тежи, но присъствието и в нищото е крайно неуместно.

Аз за себе си следя каква част от дрехите съм си използвала и съм най-доволна от преценката си какво да взема, когато връщам чисти само резервните панталони и чорапи.

А вие имате ли си победител в категорията “най-ненужна вещ занесена в планината”?

От лятото ми се ходи на х. Ехо или х.Козя стена, но така и не остана време. Много се зарадвах, когато плановете за х.Бенковски за 7-ми и 8-ми декември (да отбележа, че аз вече не съм студент, но не мога да устоя на покана за планина се измениха до -ходене на Козя стена. Този път подходих доста мързеливо към организацията- имаше си организатор, от мен се искаше само да се появя на мястото на срещата. Знаейки, че някой друг се занимава не си направих труда да погледна маршрута, беше ни обещан водач от селото. Тръгването беше от с.Христо Даново (община Карлово). Стори ми се разумно да имаме водач, след като никой от групата от 20-30 човека не беше ходил по този път, а и да не забравяме, че е зима. Оказа се, че маршрута тръгва по един асвалтов път, преминаващ в коларски (1,30- 2 часа), след това се хваща добре маркирана пътека. Имахме късмета предния ден да се бяха качили 15 човека, които бяха направили партина в снега. И си стигнахме до хижата за указаното време - 4,30 часа. Така че “водачът” се оказа малко излишен. А “водачът” беше едно 17-годишно хлапе, което си водеше аверчета, за да пият на хижата, носеха литри алкохол и се подкараха още по пътя, подкарваше ни като някакво стадо говеда с “ареее тръгаме” и направи жалък опит да командва.

Та пътя до Козя стена се оказа приятен и веднага го включихме в плановете за летни еднодневни преходи А и този маршрут има възможност да бъде разнообразен с връщане през Ехо (на 2 часа от Козя стена).

Никога повече, повтарям никога, няма да спя на тази хижа. То не е хубаво човек да се зарича, ама наистина дано не ми се наложи. Самата сграда е хубава, построена е доста голяма хижа с много места за спане, с тоалетни и бани на два от етажите, НО е занемарена. Хижарят е абсолютен мухльо, който незнам какво си чеше по цял ден. Идват му на крака големи групи хора (едва ли е често зимата) - нищо готвено няма. Предполагам почти всеки щеше да си плати за топла леща или боб. Столовата студена, гостите се грижеха за печката, но когато има счупени стъкла към коридора как да се стопли добре. Вода няма, в големи тенджери се стопяваше сняг на печката, за да получим вода и чай, за което също нямаше грижа хижаря. Мръсно и не уютно.

Ако ще спите на Козя стена си носете спален чувал! Голяма гнус са леглата и завивките.

За пореден път се убедих колко е хубаво да си спя в палатката в моето си спално чувалче, да не дишам въздуха с още 10 човека и да не ме приспиват с хъркане на 2,3,4 гласа.

Едни приятели дойдоха през х.Ехо и там положението е доста по различно. Хижарите били приятни хора, които ги нахранили с леща, в хижата било топло, а аз знам колко е уютно с общите помещения на нива, с постланите навсякъде пътеки и килими, с кътовете за тихи забавления- шах, дама, книги и т.н.

Зимата няма много какво да се прави горе. Мислехме, че ще имаме време за разходки. Какви ти разходки в сняг до кръста. Нашите хора, които дойдоха от Ехо бяха вървели 10 часа! а лятото е не повече от 2. Пристигнаха по тъмно много щастливи, че са успели.

Имаше опити за пързаляне по снега. Само опит. Снегът не беше нито достатъчно утъпкън, нито достатъчно замръзнал, за да става за пързаляне.

И като няма какво друго да се прави - се пие. Това поне бяха направили групата, която заварихме на хижата- едно 3-дневно опиянение

Иначе вечерта мина според очакванията- трапеза в столовата, много чай с ром (или много ром с чай), Мими с китара

така се прави вода:

Откакто живея в София, едно от предимствата е близостта на Рилските езера.

Качваш се на колата- Панчарево- яз.Искър- Сепарева баня- Паничище- х.Пионерска, оставяш колата на паркинга пред хижата и за не повече от 2 часа ходене по приятна горска пътека (покрай х.Ловна) излизаш зад старата хижа и се размазваш от гледка, простор, въздух…

Този път решихме да направим разходката с преспиване. И тъй като не бяхме ходили на х.Иван Вазов, решихме нощувката да е там. Това ходене на планина беше и тестово за двама от желаещите да се включат в групата за трек из Алпите. Не бяха спали на палатка и им предстоеше кръщене.

На отиване минахме по панорамния път покрай езерата. На Окото излезе доста силен вятър, който ме залепяше за склона. Има си и недостатъци да не тежиш много

Пътят от хижата покрай езерата е около 1,30-2 часа. Излиза се на разклона, където атракцията е метален пилон със звънци. Достигат се с щека или с помощ от приятел

От разклона се вижда и самата хижа Иван Вазов и тръгваш окрилен- ето я целта. Но бързо се обезсърчаваш, защото колкото и да вървиш, хижата само растееее, но пътя до нея не ти се струва да намалява. Може би това усещане дойде от необходимостта постоянно да внимаваме къде стъпваме- имаше доста вода.

Хижата е със сменена дограма, ремонтирана тоалетна и ниски помещения за столова с дюшеме на пода. Плюсът- имаше китара, която ни позволиха да ползваме и си направихме “Мими live” пред хижата под простора с мокри дрехи. Минусът- нямаше бира, не им бяха пристигнали доставките. Не разчитайте на храна от хижата. Може да има, но може и да няма и трябва да се оцелява с това, което си носите.

Позволиха ни да опънем палатките на поляната пред хижата. Открихме и една много добра “баня”. Като се тръгне от хижата все направо се стига до поточе, което си е издълбало дере и има много приятни закътани места, където можеш да измиеш потта от деня. Ако се осмелиш дори можеш да ползваш душ с масажиращ ефект

На хижата имаше хора, но не колкото очаквах, може би мястото не е от най-популярните за нощувка като част от организираните екскурзионни. Имаше някаква група ученици, имаше някакъв англоговорящ екземпляр и някакви приятели на хижаря. Самият хижар се беше наквасил от рано, имаше стандартна миризма на бъчва и твореше бисери, които не помня вече. Приятната изненада беше появата на едни приятели от Пловдив, които не бяхме виждали отдавна. От тях дойде и съживяващата глътка бира.

Това са местните кучетата. Естествено като на повечето хижарски животни и тяхната философия беше “гладен съм и ти си ми интересен”.

Имаше много коне, които изглеждаха прекрасно на залязващото слънце, и които не успях да снимам, така както виждах в главата си.

На другия ден решихме, че ще ни е скучно да се връщаме по същия път и след разклона хванахме зимната пътека. А нас ни хвана едно куче, което след два получени сандвича реши, че сме добра компания за него. Правеше номера от някаква негова си програма.

Зимната пътека е много по приятна от тази покрай езерата. Не се върви по камъни, а по приятна мека пътека. Е, не се виждат езерата, но пък се разкрива гледка към Мальовица. А и се минава покрай езерото на чистотата. Името му, на езерото и целия циркус, все още отговарят на действителността. Доста по-чисто е от седемте езера. До него се намира малката поляна за паневритмия на дъновистите (в случаите на лошо време).

Минава се в основата на Харамията и покрай началото на пътеката за качване на върха. Изглежда стръмен, но качването не е трудно, не е и продължително. А си струва да се погледне от горе.

И отново хапване на старата хижа, преди да потеглим към цивилизацията.

Малко почивка на езерото и лов-на-риба-на-голям-пръст-на десен-крак:

Всеки, снимал с фотоапарат, все някога се е зарибявал по отражения- във вода, в стъкла/прозорци, в очила

Ето ги моите* отражения:

…ех, море, Силистар, бира, слънце, айляк…

…зеееелено е морето, зелено е небето, зелено Ропотамо…

…нарушен покой…

…Калиакра, тутув, тутув…

…пътя към вкъщи, есен е…

…криви огледала, детски спомени, май сме големи вече…

…воайори някъде в Младост…

…сцената на Мими…

…Испания, маре, и ние на маре…

…слоеве…

…суетна сграда…

…той и той…

…опит да станем част от изкуството на Гауди…

…алпийско еленче…

*част от снимките са правени от Живко

Обещах си, че следващия пост вече ще е свързан с пътуване, че нещо изневерявам на първоначалната идея за този блог.

И така- Враца. За гаргите не знам- кацат ли, не кацат ли във Враца, но алпинисти и пещерняци кацат

Тази година открих колко прекрасен е районът на Враца и колко много неща могат да се правят там. Толкова ни хареса, на мен и на Живко, че дори се зароди идея да си търсим вила в района.

Първо има Вратцата. Невероятни скали. Ако се занимаваш с катерене не може да не знаеш мястото. Дори да не си катерач си е впечатляващо. Скалите са наистина огромни, надвиснали над теб.

Минава река и има приятни полянки за пикник.

Неприятни са колите, тъй като пътя също минава покрай реката.

Има пещера- Леденика. Има и хижа с това име, със заведение, в което може да се хапне на въздух и гледка, има и много котки. Ние бяхме с кола и не съм проверявала има ли транспорт до там. Пътя е тесен с много завои, сигурно пеша е по-приятно. Пещерата е с много образувания и е една от красивите пещери, в които съм била (като Ухловица).

Освен това е направена за туристи с много мисъл и грижа за самата пещера (на което внимание ми обърна Живко). Парапетите са огънати, така че да не се наруши целостта на пещерните образувания.

Ще получите всички популярни истории за туристи по пещерите- място през което минават само праведните, езерце в което се пуска монета за сбъдване на желание, псевдо легенди за образувания оприличени на някакво създание и т.н.

За пещерняците- в района има и други пещери. Аз знам за Пукоя, но попаднах на подробен списък.

Има много маршрути за разходка. Все пак там е Стара планина и по точно Врачански балкан. Там се намира и хижа Пършевица (пършевииица, пършевица, пършевииица…). Не е много добре маркирано. Ние се позагубихме и стигнахме до хижата по мнооого обиколен път. Добре, че намерихме вода до някакви кошари, а и по пътя в целия район имаше много див чесън.

Самата хижа не изглеждаше работеща, а така си мечтаехме за бира. И района е малко оакан от производството- до хижата има голям комплекс.

На връщане минахме по една от еко пътеките, за да видим водопада Боров камък. За този маршрут научих от един сайт за Враца, където ще намерите много информация за района. Пътеката минава покрай реката, слиза покрай водопада по дървени стълби и се минава зад самия водопад. Естествено не излизаш сух, но преживяването си струва.

След което пътеката продължава да слиза покрай реката, вижда се целия водопад. Част от дървените мостчета и стълби са доста изгнили и трябва да се внимава къде се стъпва.

Накрая на пътеката (или в началото, зависи от къде сте тръгнали) има табела с информация за едно бедствие- скъсване на хвостохранилището над селото. И ето как хората сами са виновни за голяма част от бедите, които им се случват. Как е възможно да се прави хвостохранилище на високо, над населени места. Дори да не се случи това скъсване на стената и свличане към селото, нали се замърсява целия район, всичко се просмуква в почвата, вали го дъжд и рано или късно стига до селото, реката, нивите.

Има още много места в района, които не съм разгледала- Горската пътека на приказките (за деца е, ама кой е казал, че и по-големите не могат да се забавляват), Околчица, Божият мост…

Има време… когато става за палатки, когато мирише на зелено, когато слънцето топли…