От лятото ми се ходи на х. Ехо или х.Козя стена, но така и не остана време. Много се зарадвах, когато плановете за х.Бенковски за 7-ми и 8-ми декември (да отбележа, че аз вече не съм студент, но не мога да устоя на покана за планина 
се измениха до -ходене на Козя стена. Този път подходих доста мързеливо към организацията- имаше си организатор, от мен се искаше само да се появя на мястото на срещата. Знаейки, че някой друг се занимава не си направих труда да погледна маршрута, беше ни обещан водач от селото. Тръгването беше от с.Христо Даново (община Карлово). Стори ми се разумно да имаме водач, след като никой от групата от 20-30 човека не беше ходил по този път, а и да не забравяме, че е зима. Оказа се, че маршрута тръгва по един асвалтов път, преминаващ в коларски (1,30- 2 часа), след това се хваща добре маркирана пътека. Имахме късмета предния ден да се бяха качили 15 човека, които бяха направили партина в снега. И си стигнахме до хижата за указаното време – 4,30 часа. Така че “водачът” се оказа малко излишен. А “водачът” беше едно 17-годишно хлапе, което си водеше аверчета, за да пият на хижата, носеха литри алкохол и се подкараха още по пътя, подкарваше ни като някакво стадо говеда с “ареее тръгаме” и направи жалък опит да командва.
Та пътя до Козя стена се оказа приятен и веднага го включихме в плановете за летни еднодневни преходи А и този маршрут има възможност да бъде разнообразен с връщане през Ехо (на 2 часа от Козя стена).
Никога повече, повтарям никога, няма да спя на тази хижа. То не е хубаво човек да се зарича, ама наистина дано не ми се наложи. Самата сграда е хубава, построена е доста голяма хижа с много места за спане, с тоалетни и бани на два от етажите, НО е занемарена. Хижарят е абсолютен мухльо, който незнам какво си чеше по цял ден. Идват му на крака големи групи хора (едва ли е често зимата) – нищо готвено няма. Предполагам почти всеки щеше да си плати за топла леща или боб. Столовата студена, гостите се грижеха за печката, но когато има счупени стъкла към коридора как да се стопли добре. Вода няма, в големи тенджери се стопяваше сняг на печката, за да получим вода и чай, за което също нямаше грижа хижаря. Мръсно и не уютно.
Ако ще спите на Козя стена си носете спален чувал! Голяма гнус са леглата и завивките.
За пореден път се убедих колко е хубаво да си спя в палатката в моето си спално чувалче, да не дишам въздуха с още 10 човека и да не ме приспиват с хъркане на 2,3,4 гласа.
Едни приятели дойдоха през х.Ехо и там положението е доста по различно. Хижарите били приятни хора, които ги нахранили с леща, в хижата било топло, а аз знам колко е уютно с общите помещения на нива, с постланите навсякъде пътеки и килими, с кътовете за тихи забавления- шах, дама, книги и т.н.
Зимата няма много какво да се прави горе. Мислехме, че ще имаме време за разходки. Какви ти разходки в сняг до кръста. Нашите хора, които дойдоха от Ехо бяха вървели 10 часа! а лятото е не повече от 2. Пристигнаха по тъмно много щастливи, че са успели.
Имаше опити за пързаляне по снега. Само опит. Снегът не беше нито достатъчно утъпкън, нито достатъчно замръзнал, за да става за пързаляне.
И като няма какво друго да се прави – се пие. Това поне бяха направили групата, която заварихме на хижата- едно 3-дневно опиянение
Иначе вечерта мина според очакванията- трапеза в столовата, много чай с ром (или много ром с чай), Мими с китара
така се прави вода:
