Тази година решихме голямото ходене на планина да е в Родопите. Защото има какво да се види, защото е срамно да ни е най-близката планина, а да не я познаваме, защото в Рила, Пирин и Стара планина вече сме правили големи преходи. И защото няма проблем със спането на палатки.
Тръгнахме от Триград (едно много любимо място, на което ще посветя отделен пост) по римския път от отсрещната страна на Дяволското гърло към Чаирите.
Срещнахме няколко групи косачи, които ни упътиха, а пътят ни минаваше през малинак 
На Чаирите обядвахме вкусен боб и истинско кисело козе мляко, а от приказливата леля разбрахме, че пътят е разкопан, и туристите, които очакват за сезона няма как да се качат.
Попаднахме на събор в Мугла. Музиката се чуваше поне 40 минути преди да стигнем селото. Наградихме се със студена биричка на сянка на поляната пред кръчмата, вече спокойни, че се движим добре.
Решихме, че ако си намерим подходящо място за нощувка (Подходящото място включва равно място за палатка и вода) преди хижа Ледницата, ще спрем. И Подходящото място се появи- полянка до реката с място за огън. И добре, че останахме там, Бъко беше решил да се прави на пазач и лаеше по всякакви много страшни невидми опасности.
Възползвахме се от мястото за огън, пихме ракия срещу мускулна треска и изпробвахме новите идеи за готвене на супа. Кулинарните ни експерименти се породиха от нежеланието да ядем сухи супи. Намерихме си сушени зеленчуци в малки прозрачни пакетчета, комбинация от лук, целина, моркови и магданоз. За съжаление вкусната супа иска жертви- носене на доматен сок (малките опаковки на филикон). Обаче супата наистина стана вкусна и без ужасно натрапчивият остатъчен вкус на суха супа с натриев глутамат. А и канчетата се измиха само със студена вода.
На другата суртин събрахме палатката и тръгнахме с идеята да пием кафе на хижата. Е пихме кафе пред Ледницата, но от нес кафето което си носихме разтворено с много бъркане в студена вода. Причината- хижарят не се беше събудил. Но мястото беше много приятно за закуска- дървени маси на голямата поляна пред хижата, простор, тишина и мили хора, които ни почерпиха с резен диня
Следвахме табелите към х.Перелик. Качване, качване и накрая още малко качване, и… попаднахме в боровинковия рай. Дори за разкош боровинките бяха все още студени и покрити с роса.
За хижа Перелик се води дело в момента. Това разбрахме от хижарката. Общината иска да продава земята, на която се намира хижата построена от дядовците на местните хора. А причината е проектът Супер Перелик- поредното Супер Престъпление към природата в България.
Другата част от прехода за деня мина по асфалт и бъдещ асфалтов път. Май има някаква туристическа пътека, защото хижарката каза “вървите 40 мин по пътя и след беседката хващате маркировката”, ние видяхме и беседка и маркировка, но табелата беше за някой от кварталите на Смолян, а не за х.Смолянски езера. Оказа се, че картата ни не е актуална, тъй като има нова маркировка, правена в последните една, две години. Подминахме и отбивка “Екопътека- Каньона на водопадите”, които си отбелязахме да посетим.
Та след изнервящото ходене хижа Смолянски езера ни посрещна с прекрасни бани с топла вода срещу левче. На сутринта се класирахме и за мекици
Бонусът на разходката за деня беше Орфеева скала. Мислехме, че пътят ни не минава от там и ще я изпуснем, но табелите ни даваха две възможности- да тръгнем направо към Студенец или да минем покрай Орфеева скала и връх Снежанка. Гледката си заслужаваше отклонението.
Строителните площадки започнаха след Снежанка. Самата хижа Студенец в момента е в ремонт. А след това не знам дали ще продължи да е хижа или ще се превърне в хотел.
Минахме покрай обсерваторията в Рожен, по-точно по съседното било. Никога не съм била в Рожен и много ми хареса идеята пътят ни да минава от там. Но така и не разбрах минахме ли през Рожен, някъде встрани ли остана, помня само жегата и липсата на вода.
Неприятните изненади от маршрута бяха свързани с ходене по път вместо пътеки. Това не го бях предвидила, а е логично на по-ниско да има коларски, че и асфалтови пътища, които са достатъчно оптимални, за да не се е наложило на пешеходците да търсят преки пътеки.
Пасторална картинка покрай пътя за Лъки в близост до х. Момчил юнак. 
Решихме да не ходим съвсем до хижата, защото ни идваше в страни от началната точка за другия ден. Опънахме палатката пред спортно- туристически комплекс Момчил юнак, който представляваше няколко бараки-за кръчма, за тоалетна, един фургон, изкуствена стена, маси с пейки и волейболна мрежа, и влек за зимни спортове плюс рампи за скокчета. Изглеждаше прекрасно и необитаемо, и ни предостави идеални условия за къмпингуване.
Следващия ден се оказа кратък, преходът, не самия ден. Денят си продължи в мързелуване на хижа Пашалийца. Бяхме сами с хижаря. Слънце, поляни, тишина, огромни дървета, люлки, книжка…
Цел-х.Марциганица и по-точно с.Добростан, почти си бяхме вкъщи. Надеждите ни за хубава маркировка не се оправдаха. Новата маркировка свършва до х.Пашалийца. Изгубихме се на същите места, на които и преди 2,3 години.
Село Югово е по средата на пътя, точно място за обяд и бира.
Всъщност обядвахме на сянка до римския мост под селото.
И тук вече не искам да си спомням. Точно по обед трябваше да качим 700 м и да си пестим водата за следващите 3 часа. А както се оказа и малко повече, водата на разклона Югово-Сливодолското падало беше пресъхнала. Добре, че на Марциганица имаше работник, та ни пусна да с налеем вода. От него разбрахме, че има планове септември месец да отворят част от хижата.
Пътят към село Добростан.
Вече си бяхме вкъщи и ни очакваше прекрасна добростанска вечер
