Anikrush’s Weblog

Винаги съм се чудила защо хората носят (на гръб) толкова безполезни, тежки вещи на планина. Е естествено има степени на оптимизация. Имам приятели, за които и аз нося ненужен багаж- баница или кекс в кутия. Представяте ли си? Колко от обема на раницата заема тази кутия, а?. Спални чували и палатка. Защо като има хижа? За тях оптимизацията на багажа е развита до наука. Само да спомена че те носят дъвки вместо четки за зъби и паста. Е как защо? Изяждат си храната преди да тръгнат, за да не я носят. Е как защо? Ветровката се навива във формата на салам и се слага в бъбрека (за да не стават грешки това е чантичка за кръста). Взима се осветление -челник, да не си помислите, че ще е някакъв голям фенер. За каквото няма място->не е необходимо.

А сега да разгледаме другата крайност. Виждала съм хора, които си носят:

- хавлия за баня (от големите) на Ком-Емине

-малки стъклени бурканчета с разпределени дози мед с орехи

-алкохол в стъклени бутилки е често срещана перверзия

-плодове (не сушени естествено) с килограми

-натурален сок

-газен фенер със стъкло

.

.

.

И тъй като на всеки се случва да направи грешка, да сглупи нарочно или случайно и да помъкне крайно ненужна вещ си правим класации. За сега за мен на първо място е един приятел, който помъкнал лаптоп, за да сваля снимките от фотоапарата, а забравил кабела. Има подобен случай с ходене на Пирин и един доста тежък фотоапарат без карта и много малка собствена памет. За щастие това беше открито преди да тръгнем и фотоапарата си остана в колата. Иначе се случва някой да си носи флашката. Не, че тежи, но присъствието и в нищото е крайно неуместно.

Аз за себе си следя каква част от дрехите съм си използвала и съм най-доволна от преценката си какво да взема, когато връщам чисти само резервните панталони и чорапи.

А вие имате ли си победител в категорията “най-ненужна вещ занесена в планината”?

От лятото ми се ходи на х. Ехо или х.Козя стена, но така и не остана време. Много се зарадвах, когато плановете за х.Бенковски за 7-ми и 8-ми декември (да отбележа, че аз вече не съм студент, но не мога да устоя на покана за планина се измениха до -ходене на Козя стена. Този път подходих доста мързеливо към организацията- имаше си организатор, от мен се искаше само да се появя на мястото на срещата. Знаейки, че някой друг се занимава не си направих труда да погледна маршрута, беше ни обещан водач от селото. Тръгването беше от с.Христо Даново (община Карлово). Стори ми се разумно да имаме водач, след като никой от групата от 20-30 човека не беше ходил по този път, а и да не забравяме, че е зима. Оказа се, че маршрута тръгва по един асвалтов път, преминаващ в коларски (1,30- 2 часа), след това се хваща добре маркирана пътека. Имахме късмета предния ден да се бяха качили 15 човека, които бяха направили партина в снега. И си стигнахме до хижата за указаното време – 4,30 часа. Така че “водачът” се оказа малко излишен. А “водачът” беше едно 17-годишно хлапе, което си водеше аверчета, за да пият на хижата, носеха литри алкохол и се подкараха още по пътя, подкарваше ни като някакво стадо говеда с “ареее тръгаме” и направи жалък опит да командва.

Та пътя до Козя стена се оказа приятен и веднага го включихме в плановете за летни еднодневни преходи А и този маршрут има възможност да бъде разнообразен с връщане през Ехо (на 2 часа от Козя стена).

Никога повече, повтарям никога, няма да спя на тази хижа. То не е хубаво човек да се зарича, ама наистина дано не ми се наложи. Самата сграда е хубава, построена е доста голяма хижа с много места за спане, с тоалетни и бани на два от етажите, НО е занемарена. Хижарят е абсолютен мухльо, който незнам какво си чеше по цял ден. Идват му на крака големи групи хора (едва ли е често зимата) – нищо готвено няма. Предполагам почти всеки щеше да си плати за топла леща или боб. Столовата студена, гостите се грижеха за печката, но когато има счупени стъкла към коридора как да се стопли добре. Вода няма, в големи тенджери се стопяваше сняг на печката, за да получим вода и чай, за което също нямаше грижа хижаря. Мръсно и не уютно.

Ако ще спите на Козя стена си носете спален чувал! Голяма гнус са леглата и завивките.

За пореден път се убедих колко е хубаво да си спя в палатката в моето си спално чувалче, да не дишам въздуха с още 10 човека и да не ме приспиват с хъркане на 2,3,4 гласа.

Едни приятели дойдоха през х.Ехо и там положението е доста по различно. Хижарите били приятни хора, които ги нахранили с леща, в хижата било топло, а аз знам колко е уютно с общите помещения на нива, с постланите навсякъде пътеки и килими, с кътовете за тихи забавления- шах, дама, книги и т.н.

Зимата няма много какво да се прави горе. Мислехме, че ще имаме време за разходки. Какви ти разходки в сняг до кръста. Нашите хора, които дойдоха от Ехо бяха вървели 10 часа! а лятото е не повече от 2. Пристигнаха по тъмно много щастливи, че са успели.

Имаше опити за пързаляне по снега. Само опит. Снегът не беше нито достатъчно утъпкън, нито достатъчно замръзнал, за да става за пързаляне.

И като няма какво друго да се прави – се пие. Това поне бяха направили групата, която заварихме на хижата- едно 3-дневно опиянение

Иначе вечерта мина според очакванията- трапеза в столовата, много чай с ром (или много ром с чай), Мими с китара

така се прави вода:

Откакто живея в София, едно от предимствата е близостта на Рилските езера.

Качваш се на колата- Панчарево- яз.Искър- Сепарева баня- Паничище- х.Пионерска, оставяш колата на паркинга пред хижата и за не повече от 2 часа ходене по приятна горска пътека (покрай х.Ловна) излизаш зад старата хижа и се размазваш от гледка, простор, въздух…

Този път решихме да направим разходката с преспиване. И тъй като не бяхме ходили на х.Иван Вазов, решихме нощувката да е там. Това ходене на планина беше и тестово за двама от желаещите да се включат в групата за трек из Алпите. Не бяха спали на палатка и им предстоеше кръщене.

На отиване минахме по панорамния път покрай езерата. На Окото излезе доста силен вятър, който ме залепяше за склона. Има си и недостатъци да не тежиш много

Пътят от хижата покрай езерата е около 1,30-2 часа. Излиза се на разклона, където атракцията е метален пилон със звънци. Достигат се с щека или с помощ от приятел

От разклона се вижда и самата хижа Иван Вазов и тръгваш окрилен- ето я целта. Но бързо се обезсърчаваш, защото колкото и да вървиш, хижата само растееее, но пътя до нея не ти се струва да намалява. Може би това усещане дойде от необходимостта постоянно да внимаваме къде стъпваме- имаше доста вода.

Хижата е със сменена дограма, ремонтирана тоалетна и ниски помещения за столова с дюшеме на пода. Плюсът- имаше китара, която ни позволиха да ползваме и си направихме “Мими live” пред хижата под простора с мокри дрехи. Минусът- нямаше бира, не им бяха пристигнали доставките. Не разчитайте на храна от хижата. Може да има, но може и да няма и трябва да се оцелява с това, което си носите.

Позволиха ни да опънем палатките на поляната пред хижата. Открихме и една много добра “баня”. Като се тръгне от хижата все направо се стига до поточе, което си е издълбало дере и има много приятни закътани места, където можеш да измиеш потта от деня. Ако се осмелиш дори можеш да ползваш душ с масажиращ ефект

На хижата имаше хора, но не колкото очаквах, може би мястото не е от най-популярните за нощувка като част от организираните екскурзионни. Имаше някаква група ученици, имаше някакъв англоговорящ екземпляр и някакви приятели на хижаря. Самият хижар се беше наквасил от рано, имаше стандартна миризма на бъчва и твореше бисери, които не помня вече. Приятната изненада беше появата на едни приятели от Пловдив, които не бяхме виждали отдавна. От тях дойде и съживяващата глътка бира.

Това са местните кучетата. Естествено като на повечето хижарски животни и тяхната философия беше “гладен съм и ти си ми интересен”.

Имаше много коне, които изглеждаха прекрасно на залязващото слънце, и които не успях да снимам, така както виждах в главата си.

На другия ден решихме, че ще ни е скучно да се връщаме по същия път и след разклона хванахме зимната пътека. А нас ни хвана едно куче, което след два получени сандвича реши, че сме добра компания за него. Правеше номера от някаква негова си програма.

Зимната пътека е много по приятна от тази покрай езерата. Не се върви по камъни, а по приятна мека пътека. Е, не се виждат езерата, но пък се разкрива гледка към Мальовица. А и се минава покрай езерото на чистотата. Името му, на езерото и целия циркус, все още отговарят на действителността. Доста по-чисто е от седемте езера. До него се намира малката поляна за паневритмия на дъновистите (в случаите на лошо време).

Минава се в основата на Харамията и покрай началото на пътеката за качване на върха. Изглежда стръмен, но качването не е трудно, не е и продължително. А си струва да се погледне от горе.

И отново хапване на старата хижа, преди да потеглим към цивилизацията.

Малко почивка на езерото и лов-на-риба-на-голям-пръст-на десен-крак: