Какво по дяволите става с блогът ми??? Не ми работят половината линкове- категориите, имената на постовете, коментарите,  …аааааа
Ако някой знае моля да сподели, и тъй като няма да може да остави коментар: ani_krush@abv.bg

…или Брайтън, Кентърбъри, и детска градина за бонсаи

На път за Брайтън видяхме извънградски мол построен в изоставена кариера- природата е съсипана, има изкопана дупка, защо да не се запълни с мол, който е огромен комплекс с магазини, кина, ресторанти, и може да те задържи цял ден

Брайтън е супер слънчево морско градче.

Това е лунапарка върху кей. Сравнително нов е, стария е изгорял и остатъците от него си стоят във водата като атракция.

А това е “пясъкът”. Разходих се по него до водата и беше болезнено. Сигурно е било полезно за точките по стъпалата, все съм нацелила някои.

Улицата е високо над плажът и пространството под нея се използва за магазинчета и галерии.

А това е една от галериите, в които надникнахме.

Улиците са цветни.

Послушахме музика.

И поехме по пътя да търсим селска кръчма. Намерихме си чудничко местенце достойно за завладелият ни глад. За да е щастлив и екскурзовода ни, а и на нас ни беше интересно, минахме през градина за бонсаи (според него най-голямата в Европа). Предупредиха ни да не снимаме, а тайно няма как да се снима в градина пълна с камери заради дръвчетата по хиляди лири. Собственикът е японец и е посветил живота си на това изкуство, има написани много книги и с удоволствие се занимава лично със запалените клиенти като Ники.

Привечер стигнахме в Кентърбъри, видяхме катедралата за съжаление само отвън.

Ники ни заведе и на плаж близо до фермата за ягоди, в която работи преди мноого години. Водата се беше дръпнала, имахме залез и успях да поснимам, също така се сдобих със съвършенни кръгли камъчета.

Парковете- където и да ходим парковете са винаги главна точка в планът за разглеждане. В Лондон видяхме Хайд парк, Грийн парк, St.James парк, Гринуч и Реджънтс парк. В последния нямахме време да се разхождаме много. Спечели Гринуич- не е толкова скучен като останалите Лондонски паркове, има си естествен релеф, гледка към града от високо, местоположението му създава усещане, че си сред природата, далече от градския шум.

Известният Хайд парк ме впечатли само с размерите на поляните и броят хора по тях. Иначе през средата на парка минава път, по който има достатъчно голямо движение да създаде неприятен шум. Изненада ме мемориалният фонтан на Даяна. Изненада ме с това че нямаше нищо общо с представите ми за “фонтан”, но идеята му е прекрасна. Представлява един каменен улей, с течаща вода, описващ огромен кръг с променлива ширина, дълбочина и наклон. Мястото беше пълно с хора, насядали по ръба на улея пиещи бира, хора с потопени крака във водата, родители с деца играещи си във “фонатана”. Помислих си, че точно това са целели създателите му- място с притегателна сила, близо до народа, също както и обичаната от хората Даяна.

Магазините- разбирай книжарнците Или поне такива ни бяха целите за пазаруване. Книгите в UK са на същите цени, дори по-евтини от БГ, особено разните албуми. Аз много се надявах да си намеря интересни книжки за дизайн, обаче в неспециализирани книжарници няма много по-голямо разнообразие отколкото в нашите книжарници. За сметка на това си имат книжарници към музеите и галериите, където наистина можеш да се разориш. Ние се сдобихме с една книга с графити от цял свят (вече споменах) и две книги на Туве Янсон с комиксите, от които са се появили муминтроловоте. Добре че цифрите по етикетите са малки, та ако не се засмяташ съвестта ти е чиста.
В един по-стар пост ми бяха препоръчали да отида да видя Камдън. Не стигнах до там, колкото и да ми се искаше, и постоянно да го слагах в плановете за деня, но бях на друг подобен пазар. Близо до спирката на Ливърпул стрийт. Заведе ни една приятелка, с която до последно не знаехме дали ще се засечем по едно и също време в Лондон. Срещата с нея ни даде възможност да се откъснем от туристическите места и да се потопим в атмосферата на местния живот. Помотахме се по пазара, заведе ни из квартала където е върлувал Джак изкормвача, показа ни стари къщи, открехна ни на етиопското ястие, което хапнахме приседнали на един тротоар и куп други такива интересни нещица. Та пазара- провежда се в една стара бирена фабрика, местни дизайнери изнасят да продават каквото правят- дрехи, щампи за тениски, чанти, ключодържатели, шалове и т.н. Нещо като Пловдивския Hand made day, но по-мащабно А уличките около пазара са пълни с малки магазинчета за съкровища. С подобни прекрасни магазинчета беше пълно и в Брайтън. За съжаление когато имаш ограничение от 20 кг багаж, много внимаваш да не се поддадеш на шопинг мания. А, бяхме и в един магазин за дрехи втора употреба, в които имаше dj да пуска музика.

Архитектура- Нормън Фостър е навсякъде

Нагледахме се на метал и стъкло в бизнес центъра на Лондон.

Но май не ми се пише за това и ще се отклоня малко без да правя анализ на архитектурата. Неприятно впечатление ми направи липсата на зеленина извън парковете. Сгради, тротоари, улици, само бетон, асфалт, стъкло, поглеждаш напред и всичко е сиво. Ясно разграничение на функциите- ако ти се иска природа има паркове, иначе площта е ценна и не се пилее за тревички и дървета. И няма пространство. Не смо по тротоарите, но и в домовете им. Строителната площ е толкова ценна, че е нормално хората да живеят в кутийки. Ние бяхме в къща, мааалка къща, с мааалки стаи, стръмна стълба към втория етаж, и баня с мокет било нормално за там. На ляво и на дясно по улицата наредени други маалки къщички. Иначе къщата си имаше всичко, включително и дворче. Ценна е бройката на стаите, не размера им. И в апартамент бяхме, които за разлика от къщата беше поне с високи тавани (но това само защото беше на последния етаж). А първият етаж на къщата беше със светла височина на помещенията не повече от 2,30м.

Най-приятното от цялата екскурзия беше, че не живяхме в хотел/хостел, което веднага те изпраща в категория турист, временно пребиваващ, а усетихме уюта на българо-полско-английски дом при нашите домакини- братовчед ми и приятелката му, които наистина ни накараха да се чувстваме като “у дома си”. Ники заряза работата си, за да ни организира разходка извън Лондон с много уплътнена програма, разказваше ни много, придружи ни в Британския музей, ангажира се с превоз от и до летището (Гетуик), и изобщо беше един всеотдаен и мил домакин. Благодаря!

Лондон ме изненада приятно. Може би защото отидох без очаквания.
Изненада ме с това, че е едно доста шарено място- като хора и култури. Може би е нормално за толкова голям град, но все пак е английски град. На пръв поглед изглежда, че всичко е подредено, предвидено, описано, зададени са правила… НО наличието на толкова много и различни хора внася хаос.

Градски транспорт- Има метро пред което софийското изглежда като влакче в лунапарк. Признавам си ние бяхме запленени от това метро, което май ни беше първото голямо. Имаше дни, в които виждахме повече метро станции, отколкото забележителности. Най-много ме впечатли станцията на Уестминстърското абатство- огромни пространства с видима конструкция, груб бетон, космическо осветление, метал. Ето, достатъчно показателно е, че започвам разказа за Лондон от метрото :). Разочарованието дойде, когато трябваше да се предвижим в работен ден, час пик. Усещането е неприятно особено ако си имаш в скрина някои фобии- залива те река от хора, течаща в тесни подземни тунели, в която трябва да се научиш да плуваш по лондонски, за да оцелееш. Въпреки, че влакчетата са през минута, две, всички бързат да влезнат в пристигналото/тръгващото. Присетих се за 94 и 280, в които винаги може да влезе още някой. Обаче “шофьорите” на метро влакчетата не тръгват с полуотворени врати, странни хора. Когато вратите не могат да се затворят, заради стърчащите през тях хора, влакчето не тръгва, идва другото отзад, щото нали са през минутка, на перона се изливат нови вълни от хора, съобщава се за закъснение и настава суматоха. На автобус така и не се качихме, хем картите ни важаха и там. Ние използвахме дневна карта за градски транспорт, която струваше 5,80 паунда. А транспорт използвахме много, защото не бяхме на хотел в центъра, а на гости в една къща в Walthamstow (зона 3). Качихме се на корабче по Темза, с което отидохме до Гринуич парк- еднопосочен билет 4паунда, двупосочен 8, карта за цял ден пак 8.

Уличното движение- за разлика от немско говорящите държави пешеходците не са на такова уважение, както и велосипедистите. Пешеходните светофари се задействат от бутон, дори на големи кръстовища. Това го разбирам- ако няма пешеходци, защо да се спира движението на колите. Но зеленото човече светва с доста голямо закъснение, и тъй като хората както вече споменах бързат (да ви звучи познато), никoй не чака, оглеждаш се и ако няма опасност да те отнесе някой- беж. Като казах “оглеждаш се”- това обратно движение щеше да доведе на няколко пъти до птп с наше участие по асвалта. Вярно, че хората на много места са си написали на пешеходните пътеки “look right”, “look left”, ама докато се сетиш коя ти беше дясната посока, по добре да се огледаш и на двете страни. Дори да поглеждаш по правилата първо на дясно, не можеш да се освободиш от усещането, че нещо ще те връхлети от ляво и мяташ един поглед за по-сигурно. Ако искаш да влезеш с автомобил в централната част- се плаща 8 лири на ден. Има строги правила къде може да се спира и къде не (двойна непрекъсната линия в края на платното). Има на кой да се оплачеш ако някой ти е запушил гаража, ще го глобят 200 лири и няма да посмее да го направи пак.

Парите- да вземат да си оправят монетите малко много са красиви, но няма никаква логика във видът им- има монети с малка стойност, които са по-големи, от монети с по-големи стойности, имат кръгли и осмоъгълни, за да е още по-трудно стойността на монетата не е отбелязана с цифра а само е изписана с мааалки букви.

Храната- търсейки място за обяд по лондонските улици, можеш да останеш с впечатлението, че характерната английска храна е китайската, индийската, тайландската. Първият ден търсейки сандвичи попаднахме в EAT.- нещо като супермаркет за сандвичи и друга бърза храна. Храната е наредена на големи хладилни витрини покрай стените, освен сандвичи има и десерти, супа, подредени и пакетирани в прозрачни пластмасови кутии порции- салата с някакво месо или риба например. Тези EAT. бяха навсякъде. Изобщо в Лондон се живее бързо и храненето трябва да е бързо. Добре развита е доставката по домовете, защото сядане в ресторант отнема време. Сандвичите бяха от 2 до 3 паунда, порциите бяха по 3 и нещо. Разпространени са т.нар. бюфети- плащаш 6 паунда и ядеш на корем от шведска маса. Основно китайска храна. Бюфет имаше и в пица Хът, която също изникваше на доста места из центъра. Както и Старбъкс. Пихме бира в пъб (срам ме е да си призная, но аз пих кафе тогава). В заведенията не се пуши :). Затова хората си пият бирата на тротоара пред заведенията, дори някъде има сложени пейки покрай стените. Освен сандвичите от EAT. опитахме китайска кухня (доста различно поднесена и сготвена от тази на която сме свикнали в бг), етиопски палачинки пълни с 4 вида постни манджи, веднъж пица хът и веднъж в някаква италианска пицария. Най-английското ястие хапнахме в деня извън Лондон в едно крайпътно китно заведение, на дървена маса с пейки върху тревата в градината. А ястието беше fish and chips + бира (около 8 паунда). На мен не би ми хрумнало да комбинирам риба с пържени картофи, но там е доста популярно. Вечер си готвехме в домашна обстановка. Пазарувахме хранителни продукти, срещнахме затруднение с откриването на някои подправки, като синап и дафинов лист. Наличието на големи групи чужденци живеещи в Лондон е довело до еврейски, полски и т.н. щандове в големите хранителни магазини.

Музеите- безплатни са. Успяхме да видим:

Британския музей- цял ден с излизане за обяд. Този ден ми беше най-уморителен. Първото, за което се сещам е покрития вътрешен двор на музея. Скоро имахме възможност да видим и макета в България, на изложбата на Норман Фостър. Доста впечатляващо. Музеят изглежда скоро ремонтиран и всичко е изпипано мноого добре. Знаех, че са крали много от Египет, но ме изненадаха частите от Партенона. Странно как гърците не са си ги поискали, особено сега като си правят специален музей за Партенона. Имаше много римски и гръцки експонати, но и ние си имаме :). При най-голямата атракция мумиите, ме завладя странно настроение- експонати, които някога са били хора, бррр.

Националната галерия- отново внушителна сграда. Част от удоволствието ми да разглеждам музеи са сградите, в които се намират. Направи ми впечатление, че най старите картини, от преди 5,6 века са най-свежи ;). Аз лично се задържах най-дълго пред Ян ван Ейк, Дюрер, Винсент ван Гог и приятната изненада за край (последната картина, в последната зала) беше “Дете с гълъб” на Пикасо.

Музеят на Дали- не може да се сравнява като колекция с театъра във Фигерас, но за феновете Дали си е Дали Имаше много илюстрации за книги. “Дон кихот” илюстриран от Дали, какво ще кажете а? Аз искам да я имам!

Природно исторически музей- при динозаврите! нямаше как да не отидем. Тук малко се изненадах. Музеят е направен като за деца, както и трябва да бъде, но като че за по-малки деца, доста опростена информация, много интерактивно, но леко скучновато за малко по-големи. Освен това изглежда не е обновяван скоро, леко прашно и вехто изглежда, за разлика от прилежащия му сувенирен магазин.

Тейт- най-хубавото за край. Сигурно всичко което съм слушала за Тейт + желанието ми да го посетя са се отразили на емоционалното ми състояние по време на обиколката вътре. Намирах се в рая на музеите :), а книжарницата му… Дори не знам дали най-важното са картините на Миро, Кандински, Полък, Магрит, и т.н. или просто талантливи дизайнери са успели да създадат едно преживяване. Просто тази сграда (говоря за Тате Modern, защото се оказа че има и Тате Britain) си има собствена атмосфера. Част от нея са и хората естествено. Няма я помпозността на музеите, въженцата разделящи те от изкуството, групите туристи, които се спират и гледат само това, за което имат написано или пред което гласът от слушалките им каже да се спрат. Имаше хора, които просто бяха поседнали на земята, облегнали гръб в стената под някоя картина. Ако искаш можеш да поседиш в огромните фоайета и да разгледаш графиката заемаща 2 етажа на различните течения в изкуството по дати и с основните имена около тях. Ако искаш можеш да поседиш в импровизираната зала и да погледаш филмче, или да си тестваш знанията за изкуството на нещо като електронни игри, или да си вземеш моливче и да порисуваш, да попълниш анкета, …

В Тейт Британ отидохме заради Търнър. Тържествено обещах да видим само залите с Търнър, защото времето ни в Лондон изтичаше, а навън грееше слънце и парковете (и динозаврите) ни чакаха. Малката забежка в една зала по пътя до Търнър доведе до откритието ми на Тacita Dean. Успях да си измоля и бързо влизане в книжарницата, за да си потърся нейни принтове, което пък доведе до това Живко да се сдобие с книга с графити.

Следва продъжение

Парковете
Архитектура
Магазините
Ден извън Лондон

На вратата на входа открихме залепена бележка, която приканваше гражданите в събота (12.04) сутринта да излязат навън и да поизчистят болкуците около блока. “Поканата” беше подписана от Общината. Ние, от ап.6, я приехме единодушно.
На другият ден към 10,30, въоръжени с по една ръкавица- Живко с дясна, аз с лява (според ръката с която си служим)и чували за боклук, започнахме почистването.
За два часа успяхме да поизчистим, да напълним един контейнер, да се сдобием с болки в кръста, и да научим нови неща:
- пушачите си изхвърлят фасовете през прозорците и терасата. Докато чистих под една тераса някой си метна отгоре горящия фас.
- фасове трудно се събират с ръкавици.
- мястото за изхвърляне на използвани презервативи е също през терасата (аз мислех, че това се случва само в Студентски град). Открих и един тест за бременност, и не, не погледнах дали е положителен.
- ако не ви се излиза навън да си изхвърлите боклука няма проблем да го метнете през терасата, стига да е в завързана найлонова торбичка или чувал за боклук. Ако под терасата има гъсто обрасли храсти- още по-добре, никoй няма да разбере.
- боклуци се събират само за помощи !?! само ако са хартии, защото за другото няма кой да ти каже браво. Това го научих от кварталната луда (мислейки я за луда ми е по-лесно да преглътна думите и), която загуби интерес към мен щом разбра, че не събирам за помощи и се оплака, че на нея не и дават такива.
- хората обичат да живеят в кочинката, която сами си създават (защо иначе ще си я правят, нали?). От целият блок, освен нас двамата, в почистването се включи само един мъж- с косене на тревата.
- почистване се прави преди тревата да е избуяла, независимо кога са се сетили от общината.
- една част от боклуците трупани през годините са образували нов геоложки пласт, което ги прави доста трудни за почистване.

Сега чакаме поляната, на която водим кучето да си играе, да приеме отново облика си на поляна, за сметка на новообразуваното блато след пролетните дъждове, и да и направим и на нея едно почистване, че ми писна да му вадя боклуци от устата.

Винаги ми е било малко смешно да слушам разговори на майки с малки деца (или както би казал един приятел- “пресни майки”). И преди да ми се обидят майките да уточня кое му е смешното- вечното “ние”. Разбирам, че те са постоянно с децата си и “ние” важи за голяма част от деня им, но някои действия си принадлежат само на децата и когато се включим към тях с “ние” се получават странни изречения извадени от контекста- “ние бяхме цял ден на разходка”, “ние спим слетобяд”- ок, но “ние обичаме да ядем еди-какво-си”, “ние ползваме еди-кои-си памперси”, “ние се наакахме” някак си е смешно. Представям си как майката яде пюренце с лигавник или пълзи с голям памперс.
Както се оказа е лесно да се поддадеш на “ние” говоренето.
Откакто има куче вкъщи хващам Живко разказвайки за Бъко да използва “ние”. И така се стига до комични ситуации като следната:

Живко и Бъко на разходка. Разминават се с друго куче на каишка. Бъко е много дружелюбен и за него куче = игра. Стопанката на другото куче:
- Ох, мъжко ли е кучето, че тя е разгонена…
- Не се притеснявайте, НИЕ сме кастрирани !?!

А “ние” сме кастрирани, защото “ние” сме от приют.

Снощи видях че съм посочена от kanew. Тази сутрин с редовното проверяване на блога на размисли, видях че и тя ме е посочила.

Предупреждавам, че няма да мога да си наложа грниците от 3 книги:

- посочете последните три книги, които сте прочели

- посочете последните три книги, които сте купили

- посочете три книги, които бихте прочели отново

Последните книги, които съм прочела:
Напоследък предпочитам разкази. Чета основно в автобусите пътувайки към и от работа, и разказите са много подходящи, за да не се налага шефката да ме хваща с книжка в ръка, дочитайки си нещо, вместо да работя.
1.О’Хенри и “Дългият път”- много обичам разказвачи като О’Хенри, особено, когато не изпитвам нужда да разсъждавам дъълго върху всяко прочетено изречение. И в същото време е пълно с изречения, които с удоволствие си препрочитам, за да се насладя на описанието. Историите са доста често с неочакван край и те оставят с усмивка на устата.
2.пак разкази- Георги Григоров и “Как да не ти се живее”- сдобих се случайно с тази книга, но за това ще пиша в “книги, които сте си купили” частта. Оказа се, че разказите са автобиографични, че авторът е на възраст и е бил министър на строителството по времето на Тодор Живков и какъв ли още не, живял е на много места из България и разказва с умиление за тях, за прекрасната ни природа и богатства, за хората с които е работил, за работата си, за важните обекти, които са му минали през главата и т.н. Мога да кажа, че ми хареса и книгата, и авторът- не знам дали толкова като автор или като човек. Хареса ми, че в редовете и нямаше нито озлобение, нито въздишки по миналото. Хареса ми, че е оптимист, че открива радостта от живота във всичко- от намерените успешни решения на възникнали проблеми в работата до цъфналото мушкато и здравецът на терасата (може би защото ние телетата сме такива). Не смея да я препоръчвам, защото много хора реагират с предубеждение спрямо истории от “онова” време. Все едно слушах разкази от дядо, и тъй като четенето на тази книга съвпадна с болестта и смъртта на дядо, ми подейства доста емоционално. Във всеки от разказите научавах някой интересен факт- от това как се товари кораб до отговорът на въпроса “защо Тодор Живков е наградил Маркес”- е как? защото го е прочел
Не съм сигурна коя е точно третата книга назад във времето, но от последните 5,6 ще спомена:
3.”Прекрасният нов свят”- Олдъс Хъксли - случи се заради списъкът на Живко с антиутопии, който си е разпечатал и изпълнява/изчита точка по точка Дълго време в главата ми се появяваха препратки към алфа, бета, гама… класификацията.

Иска ми се тук да спомена и книгите, които са със статут “започнати”. Това най-често са книгите, които четем заедно с Живко. Ако не сте открили удоволствието от груповото четене на глас- горещо препоръчвам. Защо? Ще трябва да напиша някой път. А книгите, които четем заедно са “Татко мумин и морето” на Туве Янсон (не се смейте, детските книги са винаги на мода у нас), “Художникът” на Уилям Уортън.

Последните книги, които съм купувала:

Първо ще опиша как купувам книги:
-автори, които харесвам и купувам всичко издадено на български- примери: Чък Паланюк, Стайнбек, Туве Янсон…
-книги, които смятам за ценни- Имам си ненаписан списък с книги, които бих искала да имам, но не бързам да чета (някои съм ги чела), и си го изпълнявам когато имам възможност. Когато започнах да работя си бях обещала от всяка заплата да си купувам по един албум с репродукции, ентусиазирано започнах с Гигер и до там, после все не оставаха пари.
- съвременни български автори- защото обичам да се чувствам откривател, защото трябва да се поощрява издаването им, защото има много добри попадения. Примери: Алек Попов, Радослав Парушев, Георги Господинов, Ваня Щерева…
-понякога разглеждайки попадам на някоя книга, която ме грабва с корицата си. Не трябва да е така, но за мен има значение как изглежда книгата. И всичко е важно- дизайнът на корицата, цветът и структурата на страниците, шрифтът, миризмата на хартия и мастило, звукът при отваряне. Луда съм знам.
-понякога купувам книга заради прочетена рецензия за нея. Тук влизат и книгите препоръчани от приятели (с доказано близък до моят вкус) и не само. Така например мисля да потърся препоръчаната от размисли- “Платон и птицечовката”. По този начин си харесах и последната купена от мен книга:
1. “Лайла”, Робърт Пърсиг- за нея почетох в блога на stoedin

2. са книгите под номер 1 и 2 от “последно прочетените”. За О’Хенри- никога не е късно да си купиш негова книга. А разказите на Георги Григоров харесах по корица и заглавие. Как да не си купиш книга, която се казва “Как да не ти се живее”, оранжево-бяла е и на корицата има прекрасни, графични глухарчета (или за мен поне са глухарчета)
3. Последният албум с репродукции, които съм купувала е на Шиле (по желание на Живко)

Книги, които бих чела отново:

Хм, поне за мен това не може да бъде планирано. Всичко зависи от моментното настроение. Единствената книга, за която мога на 100% да кажа, че ще чета отново и отново е “Малкият принц”.

Най-лесно ми е да препрочитам детски книги, за това тук ще напиша любимите ми детски книжки:
“Малкият принц” (ако може да се нарече детска книга) е извън всяка класация.
- “Приказка без край” , Михаел Енде
- “Романи за деца”- Ерих Кестнер
- “В края на ноември”- Туве Янсон

Оказа се доста трудно това с посочването на други блогове. Блоговете, в които съм активен четящ са вече посочени, а тези в които чета анонимно би било странно да посоча.
И така:
-stoedin- заради “Лайла” предполагам, че има и други интересни предложения
-molif- беше се притеснила, че само тя е книжен плъх и предизвика много хора да пуснат списъци с книги
-jivko- не че не знам какво си купува и чете, но искам да го предизвикам да го напише

Снощи телевизорът беше включен. Срам ме е, но не за това искам да пиша. Случи се нещо странно.
Първо “Форт Бояр”, после дават реклама-очаквайте “Разкази от криптата”. Някъде по това време сериозно се усъмних коя година сме. Притеснението ми се засили след новината “първокласниците тръгват на училище на 6 години”. Споделих с Живко за споходилото ме чувство, че съм се върнала назад във времето и му изброявам причините. Той добави “…и комунистите са на власт…”

И тъй като телевизорът винаги ми е бил съмнителна машинка, мисля че той е виновен до доказване на противното.

Една съботна разходка в чест на Първа пролет. Какво по подходящо място от Беленташ. И тъй като до там се стига с кола, а ние все пак бяхме тръгнали на разходка (с вторична цел да изморим Бъко), решихме да отидем до “вулкана”. Незнам дали някога наистина е било вулкан, но си има стени и кратер, който е запълнен и прилича на една много сенчеста полянка (заради стените). А пътя до там беше наистина пролетен- присъстващото все повече в пейзажа зелено(за моя радост), поляните, звуците от стада кози и овце, рекичката, родопските махали с повече или по-малко запазени каменни къщи, и естествено- слънцето, пролетното, което е достатъчно слабо, за да му се радваш, че те напича и достатъчно силно да хванеш тен.
Прав е бил Хайтов, като е казал, че Родопите е планина на поети и писатели. Има нещо изключително поетично в родопския пейзаж, което дори моята скарана с поезията душа усеща.

Махала Ряката от птичи поглед

Вече сме долу

Belentash-Haidutashi-Riakata - Widget powered by: EveryTrail

Още първият път като чух рекламата на “Стани богат” си казах “колко вулгарно”. Те като са най-богатите българи защо трябва да играят, за да помогнат на децата. Ако толкова искат да помогнат имат възможност и без да ги дават по телевизията. Снощи обаче видях рекламата и бях потресена колко нагли могат да са хората. Те не само са “най-богатите хора в България”, но между тях са имена като Евгения Банева (отговорна за Иракли), Христо Ковачки (Рила). Освен с пари могат да помогнат на децата и като им оставят малко небетонирана природа… например… само предлагам.