Anikrush’s Weblog

…или Брайтън, Кентърбъри, и детска градина за бонсаи

На път за Брайтън видяхме извънградски мол построен в изоставена кариера- природата е съсипана, има изкопана дупка, защо да не се запълни с мол, който е огромен комплекс с магазини, кина, ресторанти, и може да те задържи цял ден

Брайтън е супер слънчево морско градче.

Това е лунапарка върху кей. Сравнително нов е, стария е изгорял и остатъците от него си стоят във водата като атракция.

А това е “пясъкът”. Разходих се по него до водата и беше болезнено. Сигурно е било полезно за точките по стъпалата, все съм нацелила някои.

Улицата е високо над плажът и пространството под нея се използва за магазинчета и галерии.

А това е една от галериите, в които надникнахме.

Улиците са цветни.

Послушахме музика.

И поехме по пътя да търсим селска кръчма. Намерихме си чудничко местенце достойно за завладелият ни глад. За да е щастлив и екскурзовода ни, а и на нас ни беше интересно, минахме през градина за бонсаи (според него най-голямата в Европа). Предупредиха ни да не снимаме, а тайно няма как да се снима в градина пълна с камери заради дръвчетата по хиляди лири. Собственикът е японец и е посветил живота си на това изкуство, има написани много книги и с удоволствие се занимава лично със запалените клиенти като Ники.

Привечер стигнахме в Кентърбъри, видяхме катедралата за съжаление само отвън.

Ники ни заведе и на плаж близо до фермата за ягоди, в която работи преди мноого години. Водата се беше дръпнала, имахме залез и успях да поснимам, също така се сдобих със съвършенни кръгли камъчета.

Парковете- където и да ходим парковете са винаги главна точка в планът за разглеждане. В Лондон видяхме Хайд парк, Грийн парк, St.James парк, Гринуч и Реджънтс парк. В последния нямахме време да се разхождаме много. Спечели Гринуич- не е толкова скучен като останалите Лондонски паркове, има си естествен релеф, гледка към града от високо, местоположението му създава усещане, че си сред природата, далече от градския шум.

Известният Хайд парк ме впечатли само с размерите на поляните и броят хора по тях. Иначе през средата на парка минава път, по който има достатъчно голямо движение да създаде неприятен шум. Изненада ме мемориалният фонтан на Даяна. Изненада ме с това че нямаше нищо общо с представите ми за “фонтан”, но идеята му е прекрасна. Представлява един каменен улей, с течаща вода, описващ огромен кръг с променлива ширина, дълбочина и наклон. Мястото беше пълно с хора, насядали по ръба на улея пиещи бира, хора с потопени крака във водата, родители с деца играещи си във “фонатана”. Помислих си, че точно това са целели създателите му- място с притегателна сила, близо до народа, също както и обичаната от хората Даяна.

Магазините- разбирай книжарнците Или поне такива ни бяха целите за пазаруване. Книгите в UK са на същите цени, дори по-евтини от БГ, особено разните албуми. Аз много се надявах да си намеря интересни книжки за дизайн, обаче в неспециализирани книжарници няма много по-голямо разнообразие отколкото в нашите книжарници. За сметка на това си имат книжарници към музеите и галериите, където наистина можеш да се разориш. Ние се сдобихме с една книга с графити от цял свят (вече споменах) и две книги на Туве Янсон с комиксите, от които са се появили муминтроловоте. Добре че цифрите по етикетите са малки, та ако не се засмяташ съвестта ти е чиста.
В един по-стар пост ми бяха препоръчали да отида да видя Камдън. Не стигнах до там, колкото и да ми се искаше, и постоянно да го слагах в плановете за деня, но бях на друг подобен пазар. Близо до спирката на Ливърпул стрийт. Заведе ни една приятелка, с която до последно не знаехме дали ще се засечем по едно и също време в Лондон. Срещата с нея ни даде възможност да се откъснем от туристическите места и да се потопим в атмосферата на местния живот. Помотахме се по пазара, заведе ни из квартала където е върлувал Джак изкормвача, показа ни стари къщи, открехна ни на етиопското ястие, което хапнахме приседнали на един тротоар и куп други такива интересни нещица. Та пазара- провежда се в една стара бирена фабрика, местни дизайнери изнасят да продават каквото правят- дрехи, щампи за тениски, чанти, ключодържатели, шалове и т.н. Нещо като Пловдивския Hand made day, но по-мащабно А уличките около пазара са пълни с малки магазинчета за съкровища. С подобни прекрасни магазинчета беше пълно и в Брайтън. За съжаление когато имаш ограничение от 20 кг багаж, много внимаваш да не се поддадеш на шопинг мания. А, бяхме и в един магазин за дрехи втора употреба, в които имаше dj да пуска музика.

Архитектура- Нормън Фостър е навсякъде

Нагледахме се на метал и стъкло в бизнес центъра на Лондон.

Но май не ми се пише за това и ще се отклоня малко без да правя анализ на архитектурата. Неприятно впечатление ми направи липсата на зеленина извън парковете. Сгради, тротоари, улици, само бетон, асфалт, стъкло, поглеждаш напред и всичко е сиво. Ясно разграничение на функциите- ако ти се иска природа има паркове, иначе площта е ценна и не се пилее за тревички и дървета. И няма пространство. Не смо по тротоарите, но и в домовете им. Строителната площ е толкова ценна, че е нормално хората да живеят в кутийки. Ние бяхме в къща, мааалка къща, с мааалки стаи, стръмна стълба към втория етаж, и баня с мокет било нормално за там. На ляво и на дясно по улицата наредени други маалки къщички. Иначе къщата си имаше всичко, включително и дворче. Ценна е бройката на стаите, не размера им. И в апартамент бяхме, които за разлика от къщата беше поне с високи тавани (но това само защото беше на последния етаж). А първият етаж на къщата беше със светла височина на помещенията не повече от 2,30м.

Най-приятното от цялата екскурзия беше, че не живяхме в хотел/хостел, което веднага те изпраща в категория турист, временно пребиваващ, а усетихме уюта на българо-полско-английски дом при нашите домакини- братовчед ми и приятелката му, които наистина ни накараха да се чувстваме като “у дома си”. Ники заряза работата си, за да ни организира разходка извън Лондон с много уплътнена програма, разказваше ни много, придружи ни в Британския музей, ангажира се с превоз от и до летището (Гетуик), и изобщо беше един всеотдаен и мил домакин. Благодаря!

Лондон ме изненада приятно. Може би защото отидох без очаквания.
Изненада ме с това, че е едно доста шарено място- като хора и култури. Може би е нормално за толкова голям град, но все пак е английски град. На пръв поглед изглежда, че всичко е подредено, предвидено, описано, зададени са правила… НО наличието на толкова много и различни хора внася хаос.

Градски транспорт- Има метро пред което софийското изглежда като влакче в лунапарк. Признавам си ние бяхме запленени от това метро, което май ни беше първото голямо. Имаше дни, в които виждахме повече метро станции, отколкото забележителности. Най-много ме впечатли станцията на Уестминстърското абатство- огромни пространства с видима конструкция, груб бетон, космическо осветление, метал. Ето, достатъчно показателно е, че започвам разказа за Лондон от метрото . Разочарованието дойде, когато трябваше да се предвижим в работен ден, час пик. Усещането е неприятно особено ако си имаш в скрина някои фобии- залива те река от хора, течаща в тесни подземни тунели, в която трябва да се научиш да плуваш по лондонски, за да оцелееш. Въпреки, че влакчетата са през минута, две, всички бързат да влезнат в пристигналото/тръгващото. Присетих се за 94 и 280, в които винаги може да влезе още някой. Обаче “шофьорите” на метро влакчетата не тръгват с полуотворени врати, странни хора. Когато вратите не могат да се затворят, заради стърчащите през тях хора, влакчето не тръгва, идва другото отзад, щото нали са през минутка, на перона се изливат нови вълни от хора, съобщава се за закъснение и настава суматоха. На автобус така и не се качихме, хем картите ни важаха и там. Ние използвахме дневна карта за градски транспорт, която струваше 5,80 паунда. А транспорт използвахме много, защото не бяхме на хотел в центъра, а на гости в една къща в Walthamstow (зона 3). Качихме се на корабче по Темза, с което отидохме до Гринуич парк- еднопосочен билет 4паунда, двупосочен 8, карта за цял ден пак 8.

Уличното движение- за разлика от немско говорящите държави пешеходците не са на такова уважение, както и велосипедистите. Пешеходните светофари се задействат от бутон, дори на големи кръстовища. Това го разбирам- ако няма пешеходци, защо да се спира движението на колите. Но зеленото човече светва с доста голямо закъснение, и тъй като хората както вече споменах бързат (да ви звучи познато), никoй не чака, оглеждаш се и ако няма опасност да те отнесе някой- беж. Като казах “оглеждаш се”- това обратно движение щеше да доведе на няколко пъти до птп с наше участие по асвалта. Вярно, че хората на много места са си написали на пешеходните пътеки “look right”, “look left”, ама докато се сетиш коя ти беше дясната посока, по добре да се огледаш и на двете страни. Дори да поглеждаш по правилата първо на дясно, не можеш да се освободиш от усещането, че нещо ще те връхлети от ляво и мяташ един поглед за по-сигурно. Ако искаш да влезеш с автомобил в централната част- се плаща 8 лири на ден. Има строги правила къде може да се спира и къде не (двойна непрекъсната линия в края на платното). Има на кой да се оплачеш ако някой ти е запушил гаража, ще го глобят 200 лири и няма да посмее да го направи пак.

Парите- да вземат да си оправят монетите малко много са красиви, но няма никаква логика във видът им- има монети с малка стойност, които са по-големи, от монети с по-големи стойности, имат кръгли и осмоъгълни, за да е още по-трудно стойността на монетата не е отбелязана с цифра а само е изписана с мааалки букви.

Храната- търсейки място за обяд по лондонските улици, можеш да останеш с впечатлението, че характерната английска храна е китайската, индийската, тайландската. Първият ден търсейки сандвичи попаднахме в EAT.- нещо като супермаркет за сандвичи и друга бърза храна. Храната е наредена на големи хладилни витрини покрай стените, освен сандвичи има и десерти, супа, подредени и пакетирани в прозрачни пластмасови кутии порции- салата с някакво месо или риба например. Тези EAT. бяха навсякъде. Изобщо в Лондон се живее бързо и храненето трябва да е бързо. Добре развита е доставката по домовете, защото сядане в ресторант отнема време. Сандвичите бяха от 2 до 3 паунда, порциите бяха по 3 и нещо. Разпространени са т.нар. бюфети- плащаш 6 паунда и ядеш на корем от шведска маса. Основно китайска храна. Бюфет имаше и в пица Хът, която също изникваше на доста места из центъра. Както и Старбъкс. Пихме бира в пъб (срам ме е да си призная, но аз пих кафе тогава). В заведенията не се пуши . Затова хората си пият бирата на тротоара пред заведенията, дори някъде има сложени пейки покрай стените. Освен сандвичите от EAT. опитахме китайска кухня (доста различно поднесена и сготвена от тази на която сме свикнали в бг), етиопски палачинки пълни с 4 вида постни манджи, веднъж пица хът и веднъж в някаква италианска пицария. Най-английското ястие хапнахме в деня извън Лондон в едно крайпътно китно заведение, на дървена маса с пейки върху тревата в градината. А ястието беше fish and chips + бира (около 8 паунда). На мен не би ми хрумнало да комбинирам риба с пържени картофи, но там е доста популярно. Вечер си готвехме в домашна обстановка. Пазарувахме хранителни продукти, срещнахме затруднение с откриването на някои подправки, като синап и дафинов лист. Наличието на големи групи чужденци живеещи в Лондон е довело до еврейски, полски и т.н. щандове в големите хранителни магазини.

Музеите- безплатни са. Успяхме да видим:

Британския музей- цял ден с излизане за обяд. Този ден ми беше най-уморителен. Първото, за което се сещам е покрития вътрешен двор на музея. Скоро имахме възможност да видим и макета в България, на изложбата на Норман Фостър. Доста впечатляващо. Музеят изглежда скоро ремонтиран и всичко е изпипано мноого добре. Знаех, че са крали много от Египет, но ме изненадаха частите от Партенона. Странно как гърците не са си ги поискали, особено сега като си правят специален музей за Партенона. Имаше много римски и гръцки експонати, но и ние си имаме . При най-голямата атракция мумиите, ме завладя странно настроение- експонати, които някога са били хора, бррр.

Националната галерия- отново внушителна сграда. Част от удоволствието ми да разглеждам музеи са сградите, в които се намират. Направи ми впечатление, че най старите картини, от преди 5,6 века са най-свежи . Аз лично се задържах най-дълго пред Ян ван Ейк, Дюрер, Винсент ван Гог и приятната изненада за край (последната картина, в последната зала) беше “Дете с гълъб” на Пикасо.

Музеят на Дали- не може да се сравнява като колекция с театъра във Фигерас, но за феновете Дали си е Дали Имаше много илюстрации за книги. “Дон кихот” илюстриран от Дали, какво ще кажете а? Аз искам да я имам!

Природно исторически музей- при динозаврите! нямаше как да не отидем. Тук малко се изненадах. Музеят е направен като за деца, както и трябва да бъде, но като че за по-малки деца, доста опростена информация, много интерактивно, но леко скучновато за малко по-големи. Освен това изглежда не е обновяван скоро, леко прашно и вехто изглежда, за разлика от прилежащия му сувенирен магазин.

Тейт- най-хубавото за край. Сигурно всичко което съм слушала за Тейт + желанието ми да го посетя са се отразили на емоционалното ми състояние по време на обиколката вътре. Намирах се в рая на музеите , а книжарницата му… Дори не знам дали най-важното са картините на Миро, Кандински, Полък, Магрит, и т.н. или просто талантливи дизайнери са успели да създадат едно преживяване. Просто тази сграда (говоря за Тате Modern, защото се оказа че има и Тате Britain) си има собствена атмосфера. Част от нея са и хората естествено. Няма я помпозността на музеите, въженцата разделящи те от изкуството, групите туристи, които се спират и гледат само това, за което имат написано или пред което гласът от слушалките им каже да се спрат. Имаше хора, които просто бяха поседнали на земята, облегнали гръб в стената под някоя картина. Ако искаш можеш да поседиш в огромните фоайета и да разгледаш графиката заемаща 2 етажа на различните течения в изкуството по дати и с основните имена около тях. Ако искаш можеш да поседиш в импровизираната зала и да погледаш филмче, или да си тестваш знанията за изкуството на нещо като електронни игри, или да си вземеш моливче и да порисуваш, да попълниш анкета, …

В Тейт Британ отидохме заради Търнър. Тържествено обещах да видим само залите с Търнър, защото времето ни в Лондон изтичаше, а навън грееше слънце и парковете (и динозаврите) ни чакаха. Малката забежка в една зала по пътя до Търнър доведе до откритието ми на Тacita Dean. Успях да си измоля и бързо влизане в книжарницата, за да си потърся нейни принтове, което пък доведе до това Живко да се сдобие с книга с графити.

Следва продъжение

Парковете
Архитектура
Магазините
Ден извън Лондон